Джеймс Вела Кларк е роден в Малта през 1975 г. Днес името му се асоциира с островните пейзажи от Малта.
Вдъхновен от творци като Еспри Барте, Паул Карбонаро и Паул Клее (включително страстта на последния към музиката, която Вела Кларк също използва, за да създаде творческа атмосфера, тъй като музиката е основен елемент от неговото изкуство), Вела Кларк се опитва да се впише в определено наследство, като същевременно си прокарва собствен естетически път. Традицията е само отправна точка, а оригиналността се формира в рамките на личния творчески път.
Под четката на Вела Кларк пейзажите са обособени (или дори разделени) в две категории: представителни и чисто абстрактни сцени. Въпреки че тези категории съществуват успоредно, те са резултат от еволюция, както самият творец описва: „моите абстрактни произведения са плод на усилията ми да изместя композиционните граници в моите пейзажи. Това е постепенен процес, който отне няколко години. И може би това е причината, поради която за мен творбите ми са израз на личния ми житейски път“. Пейзажите разказват истории, а стилът е език и повествователно средство.
Два основни повтарящи се мотиви свързват тези два вида естетика: църквата (като елемент на градската архитектура) и дървото. Църквата е основен герой в картините на Вела Кларк, както и в собствения му живот. Тези сгради винаги следят от високо всяко негово движение, оформят хоризонта, врязват се в небето. Присъствието на църквата не е само визуално, тя е и символ на моралната сила и господство, които убежденията, свързани с тези сгради, продължават да упражняват в ежедневието ни.
Другият основен елемент в творбите му е дървото. Този мотив също претърпява еволюция. Първоначално кипарисът е от ключово символично значение. В гробищата дървото е използвано като метафора за смъртта и тленността – теми, които са водещи в творчеството и живота на Вела Кларк. Промените в живота на художника са отразени в неговите произведения. Неговият подход към пейзажите се преобразява и той си служи с по-светли, по-ярки и по-жизнерадостни цветове. В тези нови пейзажи кипарисът е заменен с палма, която е устойчива и при най-сурови условия. Вела Кларк я използва като метафора за човешкия дух, който се стреми да оцелее и в най-тежките ситуации в живота. Тази персонификация е дотолкова силна, че дърветата често заемат мястото на отделните хора в живота на художника. Те се превръщат в пълноценни герои в живописното повествование.
