Елена Алмейда е дъщеря на уважавания португалски скулптор Леополдо де Алмейда. От ранна възраст тя работи заедно с баща си в ателието му, като развива творческите си заложби и вкус. Тя шлифова тези природни инстинкти в Лисабонския университет, където се дипломира през 1955 г. От ранното ѝ проучване на образността практиката ѝ еволюира към откриването на изразния потенциал на черно-бялата фотография. През 1964 г. получава стипендия за пътуване до Париж, където продължава да наблюдава и да изучава материалистическите и концептуални течения в процеса на възникването им.
През този период изкуството ѝ, подобно на това на Лучо Фонтана, оспорва илюзорното естество на образното пространство. В един мета дискурс Алмейда изтъква вътрешноприсъщото материално естество на живописта, като атакува платното. Там, където Фонтана срязва платното, Алмейда го оставя да се изплъзне от рамката, за да го разкрие. Перцептивните и материалните структури са деконструирани, подринати, преподредени.
След 1975 г. творбите ѝ съчетават различни средства с индивидуален маниер. Живописта, фотографията и пърформансът съществуват съвместно в пресичащи се позиции, които поставят под въпрос съответните им граници.
През следващото десетилетие изпъкват художествената вездесъщност на тялото и нарастващото усещане за театрална перформативност в творчеството ѝ. През следващите години акцентът е върху изкуството на мизансцена и перформативната ѝ амбиция, което кулминира около 2000 г. в една поредица, озаглавена „Прелъстяване“, в която крайниците, по-конкретно ръцете и стъпалата в досег със земята, играят с очакванията и фокуса и – разбира се – с прелъстяването. Заради това пренасочване на нейния визуален език и методика множество критици я класифицират като творец в жанра „боди арт“. Въпреки че се превръща в обект на собственото си изкуство, Алмейда твърдо настоява, че не създава автопортрети. Изобразеното тяло е не нейното, а всеобщо. Както тя често заявява, изкуството ѝ е нейното тяло, а нейното тяло е изкуството ѝ. Тя просто намира нов начин да експериментира с фундаменталния въпрос на творчеството си: как тялото и движението му стават произведение на изкуството? През този ракурс става ясно колко последователно и съгласувано всъщност е творчеството ѝ.
Около 2007 г., заедно със съпруга си, Артур Роза, тя привнася във фотографиите си скулптурно изменение посредством използване на монументални мащаби, които играят с отстоянието и възприятието, пред погледа и извън него.
Като се има предвид дългата ѝ кариера, не е чудно, че Алмейда се очертава като важна фигура в пърформанса, концептуалното изкуство и боди арта в Португалия, като представлява страната и наследството си на основните културни изложби по целия свят, например Венецианското биенале.
