Енрико Паулучи е роден в Генуа през 1901 г. След като семейството му се мести в Торино, Паулучи следва класически науки, но всъщност завършва право и икономика. Въпреки това още в ранна възраст у него се заражда склонност към изкуството, която той развива през тинейджърските си години, следвайки по-творчески път. Още в университета той започва да взема участие в местни изложби, като се движи в периферията на местното футуристично движение.
Паралелно с това се насочва към културния елит на Торино около 1927 г. и 1928 г. и създава трайни приятелства с хора като Феличе Казорати, Лионело Вентури и Едоардо Персико. През 1928 г. той заминава за Париж, за да задълбочи познанията си за френската живопис от импресионизма насам, като се запознава с творчеството на Пабло Пикасо, Анри Матис, Раул Дюфи и Жорж Брак. През следващата година се завръща в Торино и става съосновател на торински живописен секстет, който се занимава с изследване на континенталните средства за модерно изразяване в условията на нарастващ национализъм. Колективът, включващ Джиджи Кеса, Карло Леви, Никола Галанте, Франческо Менцио и Джеси Босуел, е подкрепян от личности като Вентури и Персико.
Към края на 30-те той се обръща към младото поколение с два важни проекта: създаване и ръководене на Центъра за изкуства в Торино, в който се представят изложби на по-малко известни художници (1938 г.), и преподавателска кариера (1939 г.). В това си начинание той изоставя традиционната академична строгост и приема по-съвременни съображения. Към края на Втората световна война Паулучи е принуден да се премести в Рапало, тъй като ателието му в Торино е напълно разрушено. След края на войната той се завръща в Торино и постепенно възстановява художествената си дейност. Изложбата му Barche в галерия „Ла Бусола“ е резултат от този преосмислен подход.
По ирония на съдбата, въпреки напредничавата си философия за преподаването, Паулучи е сравнително традиционен в избора си на теми. Той остава в историята като една от най-изтъкнатите фигури на лигурийската пейзажна живопис на XX век. Други повтарящи се теми в творчеството му са фигурите, морските пейзажи и натюрмортите. На техническо ниво традицията се проявява в използването на маслени бои и гваш. Освен в живописта и гравюрата, Паулучи е активно ангажиран и с илюстрации за реклами и сценография за театъра и киното, най-вече с Марио Солдати, Карло Леви, Алесандро Блазети, Алберто Моравия, Джанфранко де Бозио, Франческо Паволини и Джорджо Щрелер.
Приносът на Паулучи към съвременното изкуство е признат чрез различни награди: второто в историята Римско квадриенале (1935 г.); наградата за изкуство „Сестри Леванте“ (1952 г.); наградата „Микети“ (1958 г.), наградата „Вила Сан Джовани“; наградата „Панунцио“ в Торино (1993 г.), Златния медал за заслуги към културата и изкуството на президента на републиката (1994 г.); и наградата „Чезаре Павезе“ (1995 г.).
Паулучи умира през 1999 г. Днес в апартамента му се помещава архив, куриран от Федерико Ричио, който документира артистичния опит на художника. Десет години след смъртта му Институцията за културни услуги на община Ла Специя организира монографична изложба в чест на художника, съвместно с архива на Паулучи в Торино и културната асоциация „Леричи Пеа“.
