Ими Кньобел е роден като Клаус Волф Кньобел в Десау през 1940 г. Учи изкуство във Художественото училище в Дармщад под ръководството на Йоханес Итен и Лашло Мохоли-Нади, записвайки се през 1962 г. Там се среща с колегата си Райнер Гизе, с когото обсъждат подробно споделеното си възхищение пред Малевич. Тяхното възхищение пред съвременния майстор е такова, че Кньбел и Гизе са наименувани „Imi & Imi“, умалително от „Аз с него“. По стечение на обстоятелствата прозвището е марка на източногермански перилен препарат, което придава ироничен привкус на радикалното им самоопределяне. Двамата студенти успяват да убедят Йозеф Бойс да ги приеме като студенти в Kunstakademie (Академия за изящни изкуства) в Дюселдорф (1964—1971 г.). Освен това на тях са им поверени ключовете за зала 19 — студио в близост до легендарната класна стая на Бойс в зала 20. В зала 19 Кньобел създава фундаментално едноименно произведение Raum 19 (1968), което въвежда масонита в техническия арсенал на художника като предпочитан промишлен материал, който той продължава да използва през останалата част от своята кариера.
Кньобел, Гризе и Палермо (с когото делят общо ателие) се отклоняват от поп влиянието, което по онова време възприемат повечето ученици на Бойс, и развиват своя собствена марка немски минимализъм като разклонение на супрематизма на Малевич. За създаването на ранните творби („Сандвич I и II“) служат насложени рисувани панели, чиито структурирани цветове сякаш напомнят Пит Мондриан (например INNINN или Pinakothek der Moderne).
Като експериментира още повече, Кньобел е сред първите творци от своето поколение, които използват фотографски инструменти като средство за разширяване на композиционния репертоар в картината. Неговите Innenprojektionen (вътрешни прожекции; 1968—1970) например разчита на празни прозрачни диапозитивни слайдове като опора за визуално проектиране на празни квадрати върху изложбени стени. Първоначално празни, слайдовете след това се запълват с вертикални и хоризонтални линии мастило, създавайки безкрайно разнообразие от нематериални решетки върху физическите архитектурни пространства. Чрез тази поредица и съпътстващата я фотографска и видео документация (като например Projektion 1 от 1968 г. или Projektion X от 1970—1971 г.) Кньобел участва в дематериализирането на носителя на картината.
Докато в края на 1960-те и началото на 1970-те години на миналия век преобладават черно-бели решетки, цветът е в центъра на следващата епоха. Наслагваните цветни форми са тълкуванието на художника на жанра „портрет“. Когато приятелят на Кньобел – Палермо – умира, художникът започва да експериментира по-ясно и по-последователно с цвета, като Farben – für Blinky (1977) бележи началото на този специален процес. 80-те години на ХХ век се характеризират с използването на намерени предмети в творбите му, преди всичко като повърхности или подпори, върху които рисува. Това въвеждане на вещественост нарушава разделението на измеренията, като нарисуваните изображения съществуват в третото измерение, физическа реалност, подсилена от технически следи и маркировки, като капки и остатъци, които преливат през „ръба“ на изображението. Това разширява новото дефиниране на носителя на изображението, инициирана от Франк Стела през 60-те години. През 90-те години на ХХ век алуминият – изрязан и боядисан едноцветно, често в основни цветове – става предпочитан материал за повърхност. Спазването на принципите на първичната троица показва трайното влияние на Мондриан.
Това е принципът, който се запазва и при една от най-важните му поръчки. През 2008 г. му е възложено да създаде шест нови витража за катедралата „Нотр Дам“ в Реймс. Прозорците, абстрактни композиции със стотици парчета стъкло в яркочервени, сини и жълти нюанси, са монтирани през 2011 г. по случай 800-годишнината на сградата. През 2015 г. той завърши първоначалната поръчка с набор от три допълнителни прозореца.
Кньобел е участвал в множество изложби, включително самостоятелни изложби в музея „Хаус Конструктив“, Цюрих, Швейцария (2018 г.); Музей „Хаус Ланге“ и „Хаус Естерс“, Крефелд, Германия (2015); Художествена сбирка Северен Рейн-Вестфалия, K21, Дюселдорф, Германия (2015); Музей на изкуството (Kunstmuseum) Волфсбург, Германия (2014); Музей за изящни изкуства (Museum der Bildenden Künste) Лайпциг, Германия (2011); „Gemeentemuseum“, Хага (2010 г.); Нова Национална галерия, Берлин (2009); „Дойче Гугенхайм“, Берлин, Германия. „Dia:Beacon“, Ню Йорк (2008); Художествена галерия Хамбург (Hamburger Kunsthalle), Германия (2004); Дружество „Кестнер“ (Kestner Gesellschaft), Хановер, Германия (2002 г.); Institut Valencià d’Art Modern, Валенсия, Испания (1997); Кунстмузеум Люцерн, Швейцария (1997); Къща на изкуствата (Haus der Kunst), Мюнхен, Германия (1996); и „Stedelijk Museum“, Амстердам (1996 г.).
Кньобел живее и работи в Дюселдорф.
