Леончило, с пълно име Ленчило Леонарди, е роден в Сполето, Умбрия, през 1915 г. Страстта и уменията му са злочестият резултат от трагично детство. Останал без баща на тригодишна възраст, той страда от недисциплинираност и бунтарство, които се проявяват години наред. На 15-годишна възраст е изхвърлен от Техническия институт в Сполето заради проблеми с поведението. В отговор на това той се затваря на тавана на семейната си къща и потъва в гневно мълчание. Там започва да извайва блокчета от глина, които брат му Лионело му носи за разтуха в самотата му, рисува неуморно и се учи на история на изкуството. Тази си страст той насочва към академичното обучение в Художествения институт в Перуджа, където учи между 1931 и 1935 г., а след това в Академията за изящни изкуства в Рим, където учи при Анджело Дзанели.
В италианската столица той става част от движението „Scuola Romana“, заедно с Либеро де Либеро, Корадо Кали, Мирко и Афро Базалдела и Ренато Гутузо, както и други съвременни художници.
През 1939 г. се мести в Умбертиде. Там той задълбочава техническите си познания посредством контакта си с керамиката на Ромети, като постепенно увеличава мащаба на скулптурите, които изпича в пещите. През 1940 г. по покана на Джо Понти той си дели зала със Салваторе Фанчело на Седмото триенале в Милано като част от изложбата на керамика, на която показва първите керамични изделия, изпечени в умбрийски пещи. Печели златен медал за приложни изкуства.
През 1942 г., в размирните времена, Леончило се завръща в Рим. Драматичната реалност на войната го подтиква към по-пряка политическа и социална ангажираност. Убеден антифашист, той се сражава в партизанските сили, свързани с гарибалдийската бриагада„Франческо Инаморати от Фолиньо“, ухажва млади антифашистки групи в Умбрия и Рим и като цяло живее в ритъма на съпротивата. Като оставим настрана трагедията, периодът е белязан от появата на „европейски“ стилистични езици, които ще повлияят на стила на Леончило, по-специално посткубизъм, други отдавания на почит на Пикасо и неформализъм. Непосредствено след войната той участва в многобройни групови изложби, на които представя както скулптури, така и предмети на приложното изкуство в съзнателен опит да съживи италианската занаятчийска традиция – мисия, която изпълнява като професор по пластични и декоративни изкуства в Националния художествен институт в Рим.
През последните години от живота си, заедно с брат си Лионело и своя колега художник и приятел Уго Рамбалди, Леончило участва в основаването на Художествения институт в Сполето, който по-късно е преименуван в негова чест след преждевременната му смърт.
Леончило умира през 1968 г. На следващата година в Сполето се провежда монументална изложба на повечето му творби.
