Пиеро Гучоне е роден през 1935 г. в дребнобуржоазно семейство в Шикли, Сицилия. Въпреки че нито един от родителите му не е особено артистичен (баща му е шивач, а майка му домакиня), те подкрепят творческите му влечения от самото начало, като му позволяват да посещава художественото училище в Комизо, а по-късно и Художествения институт в Катания, който завършва през 1954 г. Същата година Гучоне се мести в Рим, където се записва в Академията за изящни изкуства. За съжаление обаче това не е вълшебно преживяване и той се отказва само след месец. Въпреки че остава в италианската столица, през първите две години той рядко рисува, а вместо това си изкарва прехраната като графичен дизайнер, като се самообучава как се правят рекламни плакати, вестникарски карикатури и дизайн на мебели.
През 60-те години на ХХ век Гучоне пътува много, особено в пустинята Сахара в Либия, където участва в мисии за изследване на скални рисунки с екип, ръководен от палеонтолога Фабрицио Мори. Когато не е на археологически обекти, Гучоне излага първите си творби. Първата му самостоятелна изложба се провежда в галерия „Елмо“ в Рим през 1960 г. През следващата година, по искане на Американската федерация по изкуствата, той организира изложба на скални рисунки от Либийската пустиня в Колумбийския университет в Ню Йорк, която впоследствие е представена и в други големи американски университети.
Между 1962 и 1965 г. е част от групата Il pro e il contro, в която влизат колегите му художници Уго Атарди, Енио Калабрия, Фернандо Фарули, Джузепе Гуерески, Алберто Джанкуинто и Ренцо Веспиняни, както и изтъкнатите критици Антонио Дел Гуерчо и Дарио Микаки. Появяват се нови възможности, включително възможността да илюстрира класическия роман на Стендал Червено и черно за издателя Паренти и да участва в ключовата изложба Peintures italiennes d’aujourd’hui, която обикаля Близкия изток и Северна Африка. През 1966 г. той излага свои творби на първото в живота си Венецианско биенале – преживяване, което ще повтори пет пъти (1972, 1978, 1982, 1988 и 2011 г.).
Ретроспективните и антологичните изложби започват през 70-те години на ХХ век с изложба, организирана от град Ферара в „Палацо деи Диаманти“, която събира 80 от най-представителните творби от творчеството му през предходното десетилетие. През 1971 г. е публикувана първата монография на Гучоне с редактор Енцо Сичилиано. Обширната изложба, организирана от Леонардо Шаша в Палермо, бележи стилистичен прелом, при който е използван терминът „баналност“, за да опише скорошната промяна в творбите на Гучоне.
През първата половина на 80-те години на ХХ век настъпва нова промяна. Маслото е изоставено и заменено от пастелите. Този нов подкорпус бързо събира похвали и носи изложби, първоначално в Италия, а след това и в артистични центрове надлъж и шир с изложби в Париж (1983, 1988 и 1998 г.), Ню Йорк (1980, 1985, 1989 г.) и Вашингтон (1984 г.). Втора монография, публикувана през 1989 г., този път редактирана от Сичилиано и Сюзън Зонтаг, слага край на периода. През 1992 г. голяма ретроспективна изложба, озаглавена Variations, в „Палацо деи Леони“ в Месина разпалва нов интерес към по-големи, всеобхватни изложби на творчеството му. Това увлечение достига връхната си точка през 2011 г. с документалния филм на Масимо Нифози Piero Guccione: towards infinity, който е показан на Международния филмов фестивал в Рим, Италианския филмов фестивал в Мадрид и Венецианското биенале.
Гучоне умира през 2018 г.
