Салво е роден Салваторе Манджоне в Леонфорте, в сицилианската община Енна, през 1947 г. През 1956 г. семейството му се мести от Катания в Торино, който се превръща във втория му роден дом. Той започва да рисува в началото на 60-те и се издържа, като продава евтини портрети, пейзажи и репродукции на Рембранд и Ван Гог. През 1963 г. участва в 121-вата изложба на Обществото за насърчаване на изящните изкуства с рисунка в стила на Леонардо – ранен показател за интереса му към нови Ренесансови интерпретации, който поддържа през цялата си кариера.
От ранна възраст Салво е свързан с движението „Arte Povera“ от 60-те години в Торино. След като присъства на студентските протести в Париж през 1968 г., художникът се завръща в Торино, вдъхновен от бунтарския плам и започва да общува с членове на движението „Arte Povera“, като например Джузепе Пеноне и Джермано Челант. През този период той дели студио с Алигиеро Боети и двамата оказват взаимно влияние върху творчеството си. От чисто художествена гледна точка основаното на текст творчество на Салво е по-свързан с концептуалното изкуство, по-специално с това на Джоузеф Косут, Робърт Бари и Сол Леуит, което той използва, за да постави под въпрос собствената си идентичност чрез откровено нарцистични жестове – една от знаковите му мраморни творби гласи просто „Io sono il migliore“ (Аз съм най-добрият). Действително търсенето на себе си и нарцистичното удовлетворение от себе си, заедно с връзката му с миналото и историята на културата, стават съществена част от по-късните му търсения.
През 1973 г. Салво взема важно решение: той се отказва от концептуалното изкуство и се насочва към живописта – изразно средство, на което остава верен до края на кариерата си. Творбите му се превръщат в цветни метафизични пейзажи и градски пейзажи, напомнящи не само на Джорджо де Кирико, но и на Рафаел, Козмè Тура и други майстори от XV век. По същото време се появява и темпоралността като тема и наратив, която се проявява в причудливи заигравки със заглавията, като много от творбите му са наречени на сезони, месеци или часове от деня.
Салво има редица самостоятелни изложби, включително в музея „Фолкванг“ в Есен (1977 г.); в художественото сдружение в Манхайм (1977 г.); в музея за изкуство в Люцерн (1983 г.); в музея „Boijmans Van Beuningen“ в Ротердам (1988 г.); в музея за съвременно изкуство в Ним (1988 г.); във „Villa delle Rose“ в Болоня (1998 г.); в галерията за модерно и съвременно изкуство в Бергамо (2002 г.); в градската галерия за модерно и съвременно изкуство в Торино (2007 г.); и в „MASI – Museo d’Arte della Svizzera Italiana“ (музей за швейцарско-италианско изкуство) в Лугано, с Алигиеро Боети (2017 г.). Той също така участва в documenta 5 (1972 г.) и в изданията на Венецианското биенале през 1976 г. и 1988 г.
Салво умира през 2015 г. Съгласно инструкциите му мраморният надпис „Salvo è vivo“ (Салво е жив) (1973 г.) е обърнат, за да разкрие опаката си страна „Salvo è morto“ (Салво е мъртъв). През 2016 г. галерията „Мехди Чуакри“ в Берлин организира изложбата Salvo è vivo в чест на художника с творби на Харис Епаминонда, Дъглас Гордън и Морган Чимбър, Джонатан Монк, Клаудия и Юлия Мюлер, Бернд Рибек и Франческо Вецоли. През същата година в Торино е основан архивът „Салво“, който организира изложба с творби на Джонатан Монк, посветена на художника. През 2017 г. в MASI в Лугано е организирана двойна самостоятелна изложба на Салво и Алигиеро Боети, курирана от Бетина Дела Каза, а през следващата година изложбата L’Almanach 18 в център „Consortium“ в Дижон помещава зала с творби на Salvo. Следват още две лични изложби: в галерия „Норма Манджоне“ в Торино през 2019 г. и в галерия „Гладстоун“ в Ню Йорк през 2020 г.
