Саня Ивекович е родена в Загреб през 1949 г. След като завършва Академията за изящни изкуства в Загреб през 1971 г., тя става един от водещите членове на „Нова художествена практика“ като първия творец, който изрично разглежда феминистката кауза и свързаните с нея теории първо на югославската, а след това и на хърватската художествена сцена. На първата ѝ самостоятелна изложба, която се провежда през 1970 г., когато Ивекович все още е студентка, са използвани реактивни цветни тръби, за да се покажат моменти от процесите на интерактивна сценография, които ще се превърнат в основна част от нейната практика. Независимо от използвания носител — фотография, видео творба, колаж, манипулации на изображения или преки публични интервенции и изпълнения — оспорването на несправедливото социално статукво е в основата на нейната световно призната художествена практика. Тя преподава философия в Университета в Загреб в периода между 1975 г. и 1991 г., а след това в университета Vincennes-Saint-Denis в Париж през периода 1992—2003 г., а след това е директор на Международния колеж по философия в Париж от 2004 г. до 2010 г.
Осъзнавайки интелектуалния импулс, който задвижва нея и нейното поколение, през 1978 г. Ивекович става съосновател на галерията Podroom заедно с друг творец – Далибор Мартинис (друг феминист, работещ в областта на пластичните изкуства), за да осигурят център за своите творчески съмишленици.
Феминизмът заема централно място в творчеството на Ивекович. Нейната работа разкрива, поставя въпроси и задава контекст за представителството на жените, тяхното място в обществото (комунистическото или капиталистическото), техния статут на култови фигури в медиите, свързаното с това третиране на жените като предмети и насилието, на което те са подложени. От 1989 г. насам тя внимателно и критично документира как тези проблеми са се развили от падането на комунистическия режим до появата на капиталистическия ред.
„Sweet Violence“ (1974 г.) използва кадри от програмата за икономическа пропаганда, за да разруши парадокса на югославската държава, която се позиционира срещу фашисткия тоталитаризъм, като същевременно възприема авторитарни структури, които се превръщат в нещо, често описвано като „утопийно консуматорство“.
„Double Life“ (1975 г.) и „Bitter Life“ (1975—1976 г.) съпоставят медийни изображения и лични снимки в опит да се направи сравнение и да се покаже контрастът между обществената и личната сфера. В пърформънса „Triangle“ (1979 г.) Ивекович симулира мастурбация на балкон по време на официалното посещение на Тито в Загреб, докато полицията не започва да звъни на вратата ѝ. След това този пърформънс се превръща в инсталация, състояща се от четири снимки и обяснителна бележка. Стереотипите, свързани с пола, независимо дали по телевизията или в печатните медии, са подложени на дисекция във „General Alert: „Soap Opera“ (1995 г.), „Paper Women“ (1976—1977 г.) и „Make Up-Make Down“ (1978 г.). Тя проучва въпроса как политиките влияят на колективната памет в рамките на „Personal Cuts“ (1982 г.) — поредица от творби, която подчертава предизвикателствата за демокрацията.
От началото на 21-ви век Ивекович продължава да твори по темата за тази колективна памет – в „Gen XX“ (1997—2001 г.) и в „The Nada Dimić File“ (2000—2002 г.) – две поредици, посветени на жените, участвали в съпротивата на Хърватия срещу нацистите, чиито имена обаче са забравени от историята.
Признанието за нейния художествен принос достига връхната си точка през 2012 г., когато на нея са посветени две поредни ретроспективи, първо в Музея на модерните изкуства (MoMA) в Ню Йорк, а след това в Grand Duke Jean Museum of Modern Art (Mudam) в Люксембург.
