Тано Феста е роден в Рим през 1938 г. Артистичната му кариера започва на два етапа: първият е, когато е на шест години и баща му го насърчава да се занимава с рисуване като хоби; вторият е, когато се записва да учи живопис и фотография в Художествения институт в Рим, който завършва през 1957 г. Жестовата живопис оказва неоспоримо влияние върху младия Феста, който посочва като свои вдъхновители Туомбли, Мата, Тоби, де Кунинг и Полък.
Първата възможност да изложи творбите си се появява през 1959 г. в галерия „Ла Салита“ в Рим, като част от групова изложба с Франко Анджели и Джузепе Унчини. Две години по-късно в същата галерия е първата му самостоятелна изложба. Първият му истински пробив обаче идва през 1962—1964 г., когато участва в изложбата The New Realism в Ню Йорк заедно с Марио Скифано, Енрико Бай и Мимо Ротела, а след това участва във Венецианското биенале.
Скоро след появата си на международната сцена Феста скърби за загубата на брат си Франческо Ло Савио, който се самоубива през 1963 г. в хотел в Марсилия. Тази трагедия оказва дълбоко въздействие върху творчеството на Феста, който започва да рисува с невиждана жестокост, като потапя ръцете си директно в боята. Неговата ярост нараства до кресчендо, преди той да се срине. Лишен от стимул и вдъхновение, Феста се обръща към наркотиците, алкохола и лекарствата, изпадайки в бедност, несигурност и невежество. По-голямата част от седемдесетте години са изгубени в тази ера на мрака. За щастие обаче една покана за Венецианското биенале през 1980 г. запалва отново творческата му искра и води до създаването на цикъла Coriandoli. Бързо следват нови възможности, като изложбата Artisti Italiani 1950–1983 през 1982 г., която подкрепя този нов творчески импулс.
След ранния период, белязан от геометрични сиви и монохромни асамблажи, Феста преминава от графичните изследвания към експресивната сила. За целта той се насочва към предмети от ежедневието, чиито практически функции са преобърнати със средствата на живописта. Врати, прозорци и кепенци играят важна роля в работата му. Този подбор на предмети, разбира се, е значим, тъй като те символизират пространствената комуникация и прехода от едно към друго. Като ги превръща в плоски изображения, Феста ги лишава от функционалното им, ако не и от символичното им предназначение: илюзорното пространство на живописта все още е пространство, което зрителят възприема като преход във възприятията – но само чрез преобръщане. Трайният диалог на Феста с Микеланджело е също толкова многопластов. Макар да изглежда, че се обръща към попкултурата, многобройните препратки към италианския майстор говорят за наследство, достойно за присвояване и нови перспективи.
Обикновено свързван с римското попарт движение, Тано Феста безспорно е художник на преобръщането и отклоняването на вниманието, но може би не така, както може да се очаква. Италианският попарт наистина се придържа към понятието „популярно“. Докато американците може да се фокусират върху продукти и марки, италианците все още, понякога дори буквално, консумират културни образи всеки ден. Феста дава пример с опаковките на шоколадови блокчета с изображения на Мона Лиза. Тъй като културата става все по-индустриализирана и комерсиализирана, Феста и неговите колеги предпочитат да разгледат основните елементи на ренесансовото изкуство като реклами, а не като рекламни образи.
Сред най-значимите му самостоятелни и групови изложби са: 5 pittori – Roma 60: Angeli, Festa, Lo Savio, Schifano e Uncini, галерия „Ла Салита“, Рим (1960 г.); Vitalità del negativo nell’arte italiana 1960/70, „Палацо деле Еспозициони“, Рим (1970 г.); Венецианско биенале (1964, 1978, 1980, 1984, 1993, 1995 и 2013 г.); The Italian Metamorphosis, 1943–1968, музея „Гугенхайм“, Ню Йорк (1994 г.); Minimalia: An Italian Vision in 20th Century Art, Музея за модерно изкуство, Ню Йорк (1999 г.); Italics. Arte Italiana fra Tradizione e Rivoluzione, 1968–2008, „Палацо Граси“, фондация „Франсоа Пино“, Венеция (2008 г.) и Музея за съвременно изкуство в Чикаго (2009 г.).
