Хелън Чадуик е родена в Лондон през 1953 г. След като завършва курс по изобразително изкуство в Кройдън Колидж, се прехвърля в Политехническия институт в Брайтън (1973—1976 г.). През 1976 г. заминава за Лондон, за да запише магистратура в Колежа по изкуствата в Челси (1976—1977 г.), а впоследствие приема ролята на професор в престижните училища на английската столица: „Голдсмитс“ (1985—1990 г.), Колеж по изкуствата в Челси (1985—1995 г.), „Сентрал Сейнт Мартинс“ (1987—1995 г.) и Кралският колеж по изкуства (1990—1994 г.). Нищо чудно, че нейното влияние се усеща през 80-те и 90-те години на ХХ век, а именно върху групата, която ще стане известна като „Младите британски художници“. Тя е сред първата вълна от жени художници, номиниран за престижната награда „Търнър“ (1987 г.). В желанието си да покаже жените в по-художествен и не толкова стереотипен план, Чадуик се старае да преодолява бариерите – понякога очевидно неумело – и да оспорва социокултурното статукво.
През годините на обучението си Чадуик разработва уникален стил, съчетаващ меки материали, багрила, латекс и сценични изпълнения, с подчертан акцент върху тялото. Един противоречив пример за това е „Домашна хигиена“ от 1976 г. Въпреки че произведението, в което облечени в латекс женски фигури вършат домакинска работа, се старае да направи разграничение между голота и разголване и да изтъкне по сатиричен начин половите роли, изпълнението е критикувано от феминистките за това, че затвърждава същите стереотипи, които осъжда. От общите външни разсъждения върху тялото в Ego Geometria Sum (1983) или „Овалният двор“ (The Oval Court) (1984—1986), Чадуик се насочва навътре с творби като „Заразителни пейзажи“ (Viral Landscapes) (1988—1989), „Месни извадки“ (Meat Abstracts) (1989) или„Лампи от месо“ (1989—1991 г.), които използват изключително органични, плътни и клетъчни образи. Този по-биологичен подход ще се запази през цялата ѝ кариера.
Повлияна от Юлия Кръстева и Мишел Фуко, Чадуик променя подхода си към тялото и пола като тема. Вместо да ги изобразява, тя започва да поставя под въпрос самото им определение. „Напиканото цвете“ (1991—1992), серия от дванадесет скулптури, създадени по следи от урина в снега, оформени от гипс, поставя под въпрос пола, като преобръща свързаните с него очаквания. Всъщност, в стремежа си да разнищи женствеността и пола като социална конструкция, в чийто център е покоряващото желание, Чадуик използва противопоставянето и антитезата като средство за изследване, търсейки истината в противоречието. Тя е особено заинтересована от връзката на тялото, което предизвиква възбуда, с „окаяността“, поради което се съсредоточава върху анатомичните му части-табу и използването на гниещи материали, предимно храна.
Това постоянно изследване проправя пътя към многобройни изложби. Първата ѝ самостоятелна изложба е през 1986 г. в Института за съвременни изкуства в Лондон, където представя ранни творби като „Овалният двор“. Междувременно изложбата ѝ „Effluvia“ (1994) разкрива вътрешната траектория, която творчеството на Чадуик е изминало през 90-те години.
Чадуик умира от сърдечен удар през 1996 г. на 42-годишна възраст. Почти 10 години след смъртта ѝ, през 2004—2005 г. в галерия „Барбикан“ (Лондон) се провежда цялостна ретроспекция, която гостува в Liljevalch Konsthall (Стокхолм), Kunstmuseet Trapholt (Колдинг) и художествената галерия в Манчестър.
